Няколко примера за ползите и рисковете от международните осиновявания

Въпреки, че често пиша срещу политиките и практиките за международни осиновявания на деца в България, никога не съм крил, че за самите деца, които биват осиновявани в чужбина ефектът е изключително положителен. Ярко напомняне за това са няколко снимки, част от журналистическото разследване на Яна Бюрер Тавание, което силно ви препоръчвам да прочетете. Две от снимките показват седемгодишната Лора от дома в Добромирци, тежаща седем килограма и „диагностицирана“ като имаща „умствено увреждане“ и детска церебрална парализа. Трета снимка показва Лора десет години по-късно с (предполагам) южноафриканските й осиновители. Къде щеше да е Лора днес, ако не беше международно осиновена? В пренаселените с недохранени детски тела гробища на Добромировци. Масларовките в дома и извън него щяха да ни убеждават, че това е било пряк резултат от „заболяването“ на детето.

Другата история с международно осиновяване показва другата крайност – осиновяването на петгодишната Маша Алън (името, което приема в Съединените Щати) от Русия от Матю Манкузо – американец, който в продължение на пет години я изнасилва и малтретира сексуално, заснема малтретирането и го разпространява в интернет. За да  забави порастването й и да отложи влизането в пубертета, Манкузо я държи на много строга диета, което води до това, че на десет години Маша тежи колкото петгодишно дете. Как е възможно?

Историята на Маша (можете да прочетете пълната история тук на английски или да прочетете показанията, дадени от Маша пред американския конгрес през 2006 година, но там няма да откриете продължението на историята до тази седмица) е една от историите, които американските осиновителни агенции не желаят да чуете, защото тя компрометира не само въвлечените в случая с Маша две агенции и организацията, която е трябвало да проучи осиновителя – историята разкрива, че основният проблем е в почти пълната липса на регулация на осиновителните агенции в Съединените Щати и на дейността на социалните работници. Тази липса на регулация дава възможност алчността да се превърне във водещ мотив в дейността на агенциите там, което пък води до стремеж за максимална печалба чрез максимален брой осиновявания.

След като на властите отнема пет години да вземат Маша от нейния поробител, следва друг пълен провал, този път на американската система за грижи за деца, който позволява Маша да бъде настанена, първо като приемно дете, а после и осиновена, от психически лабилна жена, която продължава малтретирането под формата на неглижиране и емоционален тормоз. Осиновителката е и религиозна фанатичка, поради което на Маша не е разрешено да получава така нужната й терапия. Тази терапия е заменена със съмнителни църковни сеанси.  Втората част от премеждията на Маша продължава до ден днешен, благодарение на десетки ловки адвокати. Протакането на делата, които Маша води ще доведе до загуба на правото й на компенсация поради предстоящото й навършване на пълнолетие.

Освен Маша, известни са случаите на още поне десет деца, осиновени в САЩ от други страни и сексуално малтретирани от осиновителите им. Включително „Ребека“ от България, която е била сексуално малтретирана в биологичното си семейство от една до петгодишна възраст, настанена в институция и оттам, седемгодишна, осиновена от семейство американци. Ребека е сексуално тормозена в продължение на три години от осиновителния си баща.

Между примера с Лора и този с Маша Алън и „Ребека“ стоят най-масовите и най-типични международни осиновявания – на деца, които престоят в институции все още не е увредил сериозно. Естествено това са най-малките и затова най-много осиновявания на деца се случват в така наречените ДМСГД – бившите Дом Майка и Дете.

Не печелят ли всички от точно тези „нормални“ международни осиновявания – децата получават дом и по-добър живот, а държавата храни по-малко изоставени деца? Тази хипотеза е много далеч от истината. Тя скрива няколко факта:

- повечето от дадените за осиновяване деца имат живи родители, често двама родители, и с малко помощ – услуги, подпомагане, възможност за посещаване на детски ясли, градини и училища – тези родители са щели да продължат да гледат децата си. Тоест, държавата не е изпълнила задължението си, поето при подписването на Конвенцията на ООН за правата на детето, да прави така, че родителите да могат да отглеждат децата си вкъщи, а когато това представлява проблем, да им помага в това отглеждане

- ако допуснем, че е направено всичко възможно тези деца да живеят в семействата си или да получават други грижи, които да им помогнат да запазят връзка със семействата си, отново международно задължение на България е да намери осиновители за тях в България. В България има стотици хиляди желаещи да осиновят – толкова са и пречките поставени пред тях, за да не се случи това

- за мен най-силният аргумент срещу сегашното масово използване на международното осиновяване в България е този, че то действа на принципа търсене-предлагане, тоест като всяка търговия. Зад всяко щастливо осиновено дете от дом стоят десетки нещастни, отчаяни деца и бебета*. Те попадат там защото държавата от десетилетия е избрала да инвестира в, и да поддържа, институции за деца, вместо да инвестира в самите деца. Държавата не може да си позволи да подпомага хем децата в семействата, хем институциите в сегашния им вид – огромни и многобройни – бездънни бюджетни ями. Нейният избор остава непроменен – тя избира институциите.

Колкото повече деца влизат в ДМСГД, толкова по-голям избор от деца има за международно осиновяване. Тези, които не са достатъчно привлекателни за осиновителите (това са повечето деца с по-сериозни увреждания), отиват в следващия дом, и в по-следващия, ако са достатъчно упорити и не умрат от системно недохранване и неглижиране. В тези домове международните осиновявания са изключение, а местни осиновявания няма.

Защо осиновяването на деца в чужбина не носи икономии? Защото бюджетите и броят на персонала на всеки дом зависят от броя настанени деца. Затова не може да се икономисат пари от напусналите системата деца – техните места се заемат веднага от новопристигнали – всеки директор, който не се погрижи за това всяко място в дома му да е запълнено рискува да загуби бюджет и персонал. Кой би го направил?

Между големите успехи и трагичните провали на международните осиновявания стоят техните най-многобройни жертви – непожеланите за осиновяване деца, които ще прекарат остатъка от живота си в дом.

* Едва ли има нещо по-тъжно на света от бебе, което е загубило надежда, че някой ще го обича – сигурно звучи патетично, докато човек не види за какво умъртвяващо отчаяние става дума.