Изоставените деца на България — крайният срок за действие изтича, ред е на сините каски
октомври 15, 2009 по Стефан
запазено под Права на детето
Най-после продължението на филма на Кейт Блюит е факт*. Фундаменталната разлика между първия и втория филм е, че първият филм показа ужаса на домовете за деца с увреждания и беше вярна картина на проблемите в системата за грижи за деца като цяло, докато вторият филм показа какъв път е възможен за системата и за децата в нея, без обаче да бъде показателен за сегашното положение на нещата.
Девет часът, Би Би Си 4, 15 октомври 2009 — първата половина от новия филм е резюме на оригиналния филм, което органично преминава в продължението.
Какво се случва с главните герои на “Изоставените деца на България”? Хубави неща — изключително хубави на фона на това, което виждаме, че изживяват в Могилино. Гневната доза рев от съпричастие, обида и възмущение, която предизвиква гледането на първия филм сега е заменена от доза рев от радост, умиление и съпричастие със съдбите на тези деца — млади хора, които показват сърцераздирателна способност да прогресират в развитието си, попивайки всяка капка човешко отношение и грижа към тях от което са били лишени когато най-много са се нуждаели от него. Противно на всеки скептицизъм за бъдещето на деца и млади хора като тях. Представете си колко щяха да постигнат в развитието си тези деца, ако бяха отглеждани в човешки условия от малки.
За Васки, Диди и Милан (Васка, Диди и Милен), както и за повечето от децата в дома в Могилино, Кейт Блюит е човекът, който завинаги промени живота им към по-добро.
Новият филм на Кейт Блюит е празненство на силата, която човешкото състрадание и възмущение има, когато е канализирано по подходящия начин. Без оригиналния филм и ефекта от него, Милен щеше да продължи да бъде пребиван (и не само пребиван, опасявам се) от човека в анцуг, уволнен още в резултат на първия филм. Единствените представители на мъжкия пол от персонала в дома в Могилино щяха да продължат необезпокоявани да се занимават точно с банята на момичетата от дома, Диди щеше да дели стая или дори легло с жена в умопомрачаващ дом за хора с умствени и психически проблеми, а Васка щеше да е в безименен гроб в гробището на Могилино.
Филмът на Кейт Блюит не само спаси тези млади хора, но и оказа невиждан политически натиск върху една невиждано дебелоока клика от лица, случайно озовали се на постове, отговарящи за системата на грижи за деца в България.
И тук чудесата свършват и идва реалността. На финала на новия си филм режисьорката напомня, че още над осем хиляди деца в България са застрашени от участта на героите от “Могилино”. И техните съдби все още не познават щастливия “завършек” на героите от “Могилино”.
Принципните промени, които споменатите по-горе дебелооки направиха след излизането на първия филм беше да направят по-лесно отнемането на родителските права на децата, настанени в домове, без да си мръднат пръста да помислят за отговорността си да помагат да се поддрържа връзката между настанените деца и техните семейства. Другото, което направиха е свързано с първото — отново се втурнаха да улесняват максимално международните осиновявания. Въпреки че добре знаят, че героите от филма никога нямаше да намерят осиновители в чужбина. Там по правило отиват най-малките и най-малко увредените — такова е търсенето.
“Време е за обединено европейско спасяване на тези деца” — заключава Блюит в последното изречение от филма -”Те разбира се не трябва да бъдат изоставени отново”. Колкото съм съгласен с втората част на това изречение, толкова съм несъгласен с първото — време е всъщност за българско обединение за спасяване на тези деца — България е член на Европейския съюз, страна, която иска да строи нова ядрена централа. Страна, която иска да бъде взимана насериозно от европейските си партньори. Нека първо докаже сериозността си като демонстрира зачитане на правата на най-беззащитните си граждани — децата в нужда. Нека го направи сега, защото всички крайни срокове по хуманност отдавна са изтекли.
Ако това отново не стане, времето за европейско спасяване на тези деца ще е минало и ще е ред, в прекия или преносен смисъл, на сините каски.
*Вижте откъс от филма тук: http://news.bbc.co.uk/1/hi/world/europe/8308610.stm
Popularity: 8% [?]
Браво, Стефане!
България ще бъде вземана насериозно, когато спрам като народ и страна да се люшкаме от една в друга крайност — още Ботев е писал: “Силно да любим и мразим…” А Европа е умерена, не революционна, а евилюционна.
В сферата на закрилата на децата не сме по-различни… Държахме си десетилетия изоставените деца в скапани “домове”, сега ги изкарваме всички на сергията — ще ги осиновяваме, ще продължаваме да ги местим от “грижа” в “грижа”, докато… порастнат. Само че те порастват странни хора и се чудим защо е така.
Та махалото ходи от крайно ляво до крайно дясно и единствената ми надежда е, че няма вечен двигател и полека-лека маховете ще намаляват, докато дойде равновесното положение. Както казва Капка — “Дано да е в този ни живот!“
Аз обаче си мисля, че новите хора по върховете на институциите в социалната сфера, може и да са ни полезни, ако успеем да ги убедим, че е важен висшият интерес на детето. Не законът, не заплатите на работещите, не местните интереси, а висшият интерес на детето.
Аз продължавам да съм убеден, че е необходимо да работим комплексно — да развиваме всички мерки за закрила и то днес, сега, не в светлото бъдеще, дето все не идва.
И ако се сетим, че всяко дете е отделен, уникален индивид и започнаме да действаме съобразявайки се с това — на първо време стига!