Международните осиновявяния на българчета — корекомът за чужди осиновители е отворен

Българските правителства се сменят, но неадекватната им или отсъстваща, и това е най-мекият начин за назоваването й, политика по отношение на международните осиновявания на деца остава. Без да се връщам по-назад във времето, когато бизнесът с международни осиновявания процъфтяваше (по въпроса виж постингите ми тук - и тук), ще напомня, че дори миналата година Министерството на Правосъдието яростно се хвалеше/защитаваше пред осиновителното лоби, че извършва все повече международни осиновявания.

Превъртаме лентата напред. Датата е 9 октомври 2009 година. Министерство на Правосъдието. Заместник-министър Даниела Машева обявява промени в две наредби, свързани с международните осиновявания, а пресцентърът на министерството гордо обявява следния успех: “Значително е нараснал през последните две години броят на осиновените от чужденци българчета.” Как знам, че е хвалба ли — прочетете материала и ще видите. Наредба 13 (Държавен Вестник, Брой: 80, от дата 09.10.2009 г.), както и самият Семеен кодекс, създава предпоставки за по-нисък стандарт за защита на правата на осиновяваните деца, отколкото Конвенцията на ООН за правата на детето и Хагската Конвенция за закрила на децата и сътрудничество в областта на международните осиновявания. И Семейният Кодекс и Наредба 13 поставят изискването осиновяването да е “в интерес на детето”. От друга страна в цялата Конвенция за правата на детето, текстът за осиновяването (чл.21) е единственият, който изисква не просто то да е във висшия (най-добрия) интерес на детето, но и съображението за този най-висш интерес да бъде първостепенно при взимането на решение за осиновяване. Откривате ли разликите? Те издават различна философия от международно приетата и при тълкуване от съд биха довели до доста различни решения.

Другите ми притеснения са относно легитимността — законова и морална, на специалните мерки въведени с Член 21 на Наредба 13*:

Чл. 21. (1) Когато в регистъра няма вписани
подходящи осиновяващи, Съветът по между-
народно осиновяване не може да определи
подходящи осиновяващи от вписаните лица
или определените осиновяващи са отказали
да осиновят дете със здравословен проблем,
специални нужди или на възраст над 7 годи-
ни, министърът на правосъдието предприема
следните специални мерки:
1. публикува веднъж месечно от 25-о до
30-о число на официалната електронна стра-
ница на министерството обща информация
за всяко дете;
2. предоставя информация и подробни
данни за спецификите на конкретно дете по
т. 1 по подадено заявление от акредитирана
организация по чл. 116 СК; при необходимост
може да бъде предоставена и снимка; към
заявлението се прилага декларация с нота-
риална заверка на подписа, че информацията
и снимката ще бъдат използвани само по
предназначение.
(2) Акредитираната организация, на която
са предоставени материалите и документите
по ал. 1, т. 2, се задължава да ги върне, ако
в двумесечен срок от получаване на инфор-
мацията не е постъпила молба от осиновя-
ващ в Министерството на правосъдието за
извършване на осиновяване.

Притесняват ме две неща. Първо, притеснява ме силното подобие на усилията, предложени в Чл.21 на методите, използвани при разпродажба на не особено търсени стоки. Още повече ме притеснява липсата на паралел на тези усилия при издирването на български осиновител. Ако в Семейния кодекс и наредбите за приложението му няма предвидени подобни мерки на тези в Чл. 21, които да позволят да бъде направено всичко възможно за осиновяване на децата, включени в регистъра за вътрешни осиновявания, тогава може да се твърди, че законът и принадлежащите му наредби дискриминират в полза на международните осиновявания на деца, в ущърб на вътрешните осиновявания.

Моето основно възражение срещу промените в Семейния кодекс през 2003 година беше, че предлагащите промените правят всичко възможно, в рамките на спазване на Хагската Конвенция, да увеличат максимално броя на децата, които могат да бъдат международно осиновени. Основният ми аргумент беше липсата на единен национален регистър на вътрешните кандидат-осиновители и на децата, подлежащи на осиновяване. Решен ли е този проблем 5 годинин по-късно? Това, което сега се случва е тъжно, но логично продължение на третирането на децата, нуждаещи се от грижи, сигурност и нов дом, като стока за износ.

Българската осиновителна система е един Кореком за чужди граждани, “пазаруващи” в България с валута. Но проблемът далеч не е в желаещите да осиновят дете в друга страна, а в често срещаната алчност и безскрупулност на онези, които печелят неприлично, и най-често нерегламентирано, от тази дейност. Корекомът винаги е дискриминирал срещу онези, които не могат да извазят пачката с валута, срещу онези, които не могат да декорират с банкноти пътя си през, в случая, българската осиновителна система.

Догато тази търговия продължи, България ще продължи да бъде един голям износител на деца по света. Точно така, голям. Броят на осиновените в чужбина деца може да е намалял в последните години и да звучи незначително, но в процентно отношение България продължава да дава повече деца за осиновяване в чужбина отколкото Китай, който се смята за основен източник. При детско население от над 34 милиона, броят на децата, дадени за международно осиновяване е около 6500. Това прави 0,001% от общия брой на децата в Китай. В България от детско население малко над 1 милион броят на децата дадени за международно осиновяване през 2006 година е 98, но това са 0,007%. Следователно България изнася 7 пъти повече деца, отколкото Китай в пропорционално на броя на децата във всяка страна отношение. Другата разлика е, че в Китай тенденцията е броят на осиновяванията да намалява, докато у нас има неистово желание и натиск този брой да расте.

*От публикувания в Държавен Вестник текст не става ясно дари Наредба 13 отменя предходна наредба, затова не съм напълно сигурен откога датира текстът на Чл.21.

Pop­u­lar­ity: 13% [?]