Могилино – за високата цена на международните осиновявания

След публикацията на Роза Монктън за условията в българските домове за деца в Таймс на 13 февруари 2009 година, предоставена на български от Дневник, започнаха да излизат обичайните „контракоментари“, които целяха да неутрализират ефекта от публикацията чрез създаване на негативен образ на авторката. Помня как руменпетковското МВР го направи по адрес на екип на ББС, който проведе журналистическо разследване за продажба на деца от варненски мафиоти на предполагем британски бизнесмен, който се оказа част от екипа на БиБиСи, правещ разследването. Чрез Интерпол изровиха досиета на снималите филма – единият бил съден за каране с превишена скорост, а другият за някаква измама. Нищо, което да хвърля сянка върху достоверността на тяхното разследване, но използващите този подход не виждат нужда от фактологични аргументи след  като веднъж са компрометирали автора им.

Сега обвиненията срещу Роза Монктън бяха от друго естество, но все така упорито поднасяни на публиката – тази жена била една аристократка от хайлайфа, какво разбира от домове за деца и от България. На всичко отгоре е англичанка, a медиите им публикуват неща не от любов към България*.

Един пълен със саркастични подмятания, но с нищо, което да се доблжава до истината коментар излезе в публикувания на английски език седмичен вестник Софийско Ехо на 13 февруари. Аз се изкуших да напиша коментар по повод коментара, в който казах, че отричането на ужаса в дома в Могилино трябва да се третира както в много страни се третира отричането на Холокоста – като престъпление.

Един от другите коментари на същия материал в Софийско ехо обаче постави обсъждания проблем в правилния му контекст. Коментаторката Кей Монтес по един особено креслив начин ме върна към проблема за връзката между международните осиновявания и продължаващото масово отглеждане на деца в институции.

В коментара си госпожа Монтес отчаяно защитава институциите за деца в България, техните директори и… българските властимащи.  Защо? Госпожа Монтес е международен осиновител, който освен че осиновява за лични нужди, също така си изкарва прехраната с международно осиновяване на деца. Тя работи за американската осиновителна агенция Дърво на живота. Международното осиновяване е многомилионен бизнес, който се осъществява по различни начини. Осиновяването на деца, настанени в институции е предпочитаният и най-благовиден в очите на потенциалните осиновители начин. Какви са другите начини – отвличане, директна покупко-продажба. Напоследък придоби популярност терминът „пране на деца“, описващ процеса, при който дете, което има семейство и не би трябвало да бъде (про-)дадено за осиновяване в чужбина, се оказва с „преработена“ самоличност, което му позволява да мине през законния процес на международно осиновяване.

Между 1990 и 2003 година, когато бяха приети половинчати промени в Семейния кодекс, целящи да приведат законодателството и практиката в съответствие с най-важния международен документ регулиращ международните осиновявания – Хагската конвенция  за закрила на децата и сътрудничество в областта на международното осиновяване – България се беше превърнала в рай за международните осиновителни агенции. През 2003 година България беше с най-висока пропорция международно осиновени деца в света (15.5 деца на всеки 1000 живи раждания**), пропорционално на броя на децата в страната, по брой на международно осиновени деца – пред Беларус, Русия, Украйна, Китай и всички други големи „износители“.

Директорите на домове официално бяха хората, определящи дали едно дете трябва да бъде предложено за международно осиновяване. Имаше стройно организирана хранителна верига (не казвам, че сега няма, но не съм запознат с нея и не мога да кажа нищо по въпроса), започваща от директора на дома и свършваща високо в министерствата на здравеопазването и правосъдието. Явно и сега хранителната верига завършва там, щом Кей Монтес има темерутщината да заподозре управляващите в щедрост спрямо децата в домове.

Представителите на осиновителните агенции фотографираха предлаганата „продукция“, публикуваха фотосите в страничките си в интернет и облекчаваха бремето на потенциалните осиновители като движеха осиновителния процес дотам, че повечето осиновители получаваха децата доставени по домовете им, без да са осъществили никакъв директен контакт с тях. Това се нарича пазаруване в интернет. Представете си Tesco***, но в камиончетата са не плодове и зеленчуци, а хиляди дечица.

Разбира се хубавите работи струват пари. Цената на едно осиновяване стигаше до 24 000 щатски долара. Разбивките, които предлагаха официално на сайтовете си агенциите показваха, че около 3 500 долара се даваха за дарение на дома, от което е детето. Оставаше и голяма сума „разни“. Като умножим 1200 (броят да международно осиновените деца през 2002 година) по 24 000 долара, получаваме сумата 30 милиона долара. 30 милиона долара годишно за страна като България говори за една сериозно развита индустрия****. Не знам дали и колко са получавали директорките на домове за осиновено дете, но мога да потвърдя, че през 2003 година единствените директорки на известните навремето като домове „Майка и дете“, които не разполагаха със собствен джип последен модел бяха тези, които нямаха шофьорска книжка. Да, както отбелязва Кей Монтес, дрехите сигурно не са определящи за техния професионализъм, но много от тях се обличаха като представителки на точно определена професия, което не подхождаше особено на официалното им поприще. Може сравнението с Круела Де Вил, което Роза Моктън прави да ви се струва смешно, но, кълна се, то е толкова точно!

След промените в Семейния кодекс от 2003 година, бизнесът позамря за ужас на хората като Кей Монтес. От близо 1200 деца, броят им рязко спада на под 100 деца през 2007 година. Сега обаче, при сегашното управление, което е известно с нежеланието или невъзможността си да пребори корупцията, нещата започват да се връщат по местата си. Важен е и фактът, че след присъединяването ни към Европейския съюз той на практика няма реални инструменти за въздействие в областта на социалната политика и грижите за деца, тоест правителството отново може да прави каквото си иска в тези области. И то прави каквото си иска.

По съвсем случайно стечение на обстоятелствата това, което правителството прави съвпада с това, което международният осиновителен бизнес иска то да прави – да увеличава броя на международните осиновявания. Novinite.com съобщи на 11 януари тази година за прес-съобщение (на английски език) на Министерството на правосъдието, в което се казва, че след присъединяването на България към Европейския съюз броят на международните осиновяния се е увеличил драматично. Според прес-съобщението след декември 2007 година министерството изцяло е променило политиката си в областта на международните осиновявания. Това е много интересна и много тревожна информация. Ако през 2003 година България изцяло промени политиката си в тази област в посока посрещане на изискванията на Хагската конвенция за международни осиновявания, каква може да е тази промяна, която едно министерство (в съобщението не става дума за правителството, а само за Министерството на правосъдието) може само да предприеме и в каква посока може да е тази промяна, освен в посока обратна на предприетата през 2003 година?

Явно за да се „отсрами“ пред международното осиновително лоби, България ще бъде домакин на международна конференция по въпросите на международните осиновявания през март, както научаваме от коментара на Кей Монтес в Софийско ехо. (Монтес го съобщава с тон, който напомня за сцената от филма Бийн от 1997 година, в която Мистър Бийн, разбирайки, че билетът му за Америка е за първа класа, отива в кабината на втора класа и започва да размахва билета си гордо, за да видят всички, че пътува първа класа. Та в същия стил Монтес риторично задава въпрос на Роза Монктън дали и тя ще участва в тази конференция и дали ще има честта да седи до американския посланик.)

Монтес ме дразни с неща, които са далеч по сериозни от отбелязаната от мен кресливост на изказа. Това, което дълбоко ме смущава в ценностната система на хора като нея е фактът, че дейността и не се вмества в координатната система на представата за права на детето, която би трябвало да е основната рамка на всяка дейност, чийто обект са деца.

Междунаридните осиновителни агенции вярват в това, от което печелят:

- че най-добре за всички, включително за децата, е, първо, те да постъпват в институции, вместо държавата да помага на родителите им да могат за изпълняват родителските си задължения

- и второ, че най-доброто, което може да им се случи е да бъдат пренесени на хиляди километри разстояние и поставени в една съвършено чужда им среда, вместо например да се върнат в семействата си или да бъдат осиновени в България.

Най-лошото в моя прочит на нейния коментар е, че Монтес не се движи от разбирането, че децата имат право на семеен живот (което е законово формулирано тяхно право). Тя смята, че собствените й международно осиновени деца трябва  да са благодарни, че са били дарени да получат семейство*****.

Тъжната и непопулярна истина е, че многобройните институции в България в 21 век продължават да съществуват в огромна степен заради търсенето на деца за международно осиновяване. Търсенето, както е известно, поражда предлагане. Както Монтес отбелязва, домовете за деца от 0 до 3 години са в много добро състояние. Това е защото те са витрината на системата за осиновявания – хубавите домове карат кандидат-осиновителите да се чувстват уверени в качеството на грижа и оттам в доброто състояние на осиновявяното дете. Даренията, които осиновителите правят за домовете, помагат за подобряване на условията в тях. От другата страна са биологичните родители – бедни, живеещи в мизерни условия, получаващи срамни надбавки за деца. Имаме и родители, на които им се раждат деца с увреждане – веднага единият родител е обречен никога повече да не може да работи, за да се грижи за детето си, добавките за дете с увреждане са също жалки, а множеството рехабилитационни и образователни услуги, от които детето се нуждае в повечето случаи не съществуват. Потърсили- непотърсили помощ, на такива родители бързо им се внушава, че най-доброто, което могат да направят за детето си, е да го пратят в дом. И от тази гледна точка е добре домът да изглежда като място, където спокойно можеш да оставиш детето си.

Монтес на пръв поглед защитава „България“ от „нападките“ на Моктън, но всъщност нейните суперлативи са за тези, от които зависи бизнеса й – директорите на домове и правителствените чиновници. Към капацитета на българите да бъдат родители тя е обидно пренебежителна: „Децата на България се настаняват в домове заради неспособността на родителите да се грижат за децата и тези родители ЗНАЯТ, че не могат да се грижат за децата си.“ Тоест, причината, че България е давала за международно осиновяване толкова много деца, е била негодността на родителите да отглеждат деца, а не наследената от сталинистко време система от институции и липсата на техни алтернативи.

Монтес пропуска да направи и тази важна разлика между България и Америка, че тук основната причина за настаняването на деца в домове е бедността и липсата на услуги за деца с увреждания, а не наркотичната зависимост на родителя или малтретирането на детето в семейството. За съжаление системата тук все още е безсилна да защити правата на такива деца.

Аргументът й, че родителите имат шест месеца, за да вземат децата си или да ги дадат за осиновяване се използва често от най-кресливата персона в българската социална политика – Министър Масларова. Тя поддържа становището, че ако родител не потърси детето си в продължение на 6 месеца, неговите родителски права трябва едва ли не автоматично да се отнемат. Това е изключителен социалнополитически гьонсуратлък. Шестмесечният срок би имал някакво значение единствено ако през него родителите са активно подпомагани и насърчавани да поддържат връзка с настаненото си в дом дете. За това обаче никой не само не говори, но и не мисли. Нещо повече, аргументите в самите домове за ограничаване на контакта на родителите с децата са милиони. Нищо че обичат непрекъснато да казват как родителите не посещавали децата си. Аргументите често са свързани с „хигиенни“ изисквания, което често е завоалиран начин да се каже „циганите са мръсни и като идват ще изцапат дома и децата си“. Системата за „свиждане“ е по-строга от болничните, а времето за контакт между родител и дете е сведено до абсолютния минимум под благовидния предлог, че децата дрябва да спазват дневния си режим. Мястото за свиждане често е мрачен и студен коридор, в контраст с добре обзаведените помещения за контакт на дечицата, които ще бъдат международно осиновени, с техните бъдещи осиновители. И ако това не създава достатъчно дискомфорт, всяко свиждане протича под строгия поглед на служителка на дома, която, разбира се, нервно чака да свърши свиждането, преди да започне любимият й сериал.

Ще завърша с коментар на още едно твърдение на Монтес, което много ме безпокои. Тя се хвали, че я канят да избира кои „сиропиталища“ (хората от бизнеса на Монтес обичат тази дума, защото тя създава у кандидат-осиновителите впечатлението, че там са настанени сираци, нещо което не е вярно) да посети, да разгледа всички деца и да приоритизира деца, които имат специални потребности, за да им намери семейства. Ако всичко това е вярно, значи Монтес и директорите, които любезно я канят, са в явно нарушение на процедурите за осиновяване. Като осиновителен посредник работата на Монтес се свежда до това да свърже децата, които вече са в регистъра за международни осиновявания, с подходящи родители – точка. Всяко приоритизиране на деца от нея е в разрез с духа на Хагската конвенция и, надявам се, с българския закон. По същата причина тя не трябва да избира в кои домове да ходи, а трябва да посещава само домове, където има деца от регистъра за международно осиновяване, за които тя смята, че има подходящи осиновители. Широкия достъп, който Монтес описва говори за потенциална корупция, нарушаване на законите и насърчаване на директорите да подпомогнат вписването на деца в регистъра за международно осиновяване. Това не бива да бъде допускано.

Международните осиновявания****** дават добро бъдеще на един малък брой деца, но обричат десетки хиляди на живот без родителска обич, грижи и семейство, защото, водени от стремежа си да осигурят повече предлагане, домовете всмукват колкото може повече деца. Да не говорим, че биват директно санкционирани с орязване на бюджета ако броят на децата в тях намалее. Порочната система е устроена така, че веднъж влезли в нея, децата продължават без реални шансове за излизане оттам. След красивите витрини на домовете за деца от 0 до 3, следват места, където осиновители не ходят, и съответно няма нужда те да бъдат поддържани добре. Оттам до Могилино няма и една крачка – Могилино е следващата крачка.

——————————————————————————————–

*Selman, P, Trends in Intercountry Adoption: An alysis of Data from 20 Receiving Countries, 1998–2004, Journal of Population Research, 2006.

**За анти-британските наклонности на българския министър-председател прочетете в забавния блог на Иво Инджев.

*** Голяма британска верига супермаркети, предлагащи доставки по домовете.

****Тези суми са изчислени през 2002-2004 от Save the Children UК.

*****Journal and Courier, Bob Scott, Bulgarian boy visits his homeland. 11 January 2007

******Скорошна публикация в списание Foreign Policy дава много добър общ поглед върху съвременното състояние на международното осиновяване.