Монов петни българските родители по БиБиСи

На 4 март в предаването Women’s Hour’ по Радио 4 на БиБиСи погледите отново бяха обърнати към институциите за деца в България и обсъжданият въпрос беше има ли напредък откакто е сниман филмът „Изоставените деца на България“ на Кейт Блюит. Участниците представиха три гледни точки – на Роза Монктън, която набира средства и информира обществеността във Великобритания за проблема с българските институции за деца, на Христо Монов – заместник-председател на Държавната агенция за закрила на детето, чиято функция е да брани държавата от критики срещу системата и за грижи за деца и Владимир Береану, който преследва истината във функцията си на разследващ журналист.

Гледната точка на Монктън – нищо не се е променило от филма на Кейт Блюит досега. Домовете продължават да са ужасни места за отглеждане на деца.

Гледната точка на Христо Монов – Държавната агенция за закрила на детето прави всичко, което е по силите й, за да подобри положението на децата в институции. В едно друго интервю за агенция Фокус наскоро Монов каза, че „България има една от най-работещите системи за закрила на детето? – това, което каза в Women’s Hour беше в подобен дух.

Гледната точка на Береану – ами не стана ясно каква е. Човекът беше толкова сащисан от твърдението на Монктън, за което ще напиша по-долу, че изпадна в яростен брътвеж, от който не стана ясно какво иска да каже.

Това, което заслужава обаче повече внимание от изразените позиции, са изречените лъжи. И от тримата участници.

Лъжата на Монктън е някак си най-невероятна и по-скоро плод на недомисляне, отколкото на злонамерена лъжливост (ще ми се да вярвам, защото всичко друго, което каза беше вярно). Тя твърдеше, че в България деца с увреждания биват отнемани от родителите си с помощта на физическо насилие. И основното й „доказателство“ беше някой, когото срещнала на плажа и който й се оплакал, че имал дете със синдром на Даун, което му било отнето насила. Доколкото ми е известно, такава практика не е имало. Нещата са се уреждали, и продължават да се уреждат по друг сценарий: с голяма доза безизходица, с внушение за неизбежност и безалтернативност на избора, с внушение за професионализъм на пероснала в дома – даваш детето си на правилното място, защото те е грижа, защото са ти казали, че там знаят как да се грижат за него и защото… ами нямаш друг избор. При това положение за какво ви е да използвате насилие?

Лъжите на Монов – този човек ще каже каквото си мисли, че се очаква от него да каже без да му мигне окото. Включително, че в България е една от най-работещите системи за закрила на детето. Тревожното в тази лъжа е това, че я изрича човек, който би трябвало да се занимава с реформирането на една от най-гнилите и недоразвити системи за закрила на детето в Европа. Ако филмът на Блюит не ви е достатъчен като доказателство, прочетете предприсъединителните доклади на Европейската комисия за България – и те ли са манипулация? Или документа, с който преди близо 10 години Световната Банка отпусна заем от милиони долари за реформа на системата за грижи за деца, а Европейският съюз и отделни държави дариха почти още толкова.

Кой може да очаква такива като Монов да подобрят положението на българските деца, ако моновците имат само хвалби за системата. И как можеш да промениш една система, ако диагнозата ти е погрешна: „Повечето от децата, които са в институции, са там по искане на техните родители по редица причини. Но основната е, че тези деца са изоставени и няма кой да се грижи за тях.“

Ето кой петни България – не Монктън, а Монов. Ако България е с един от най-високите проценти на деца в домове, и ако по-горното изказване на Монов, че децата просто са в домове, защото са изоставени е вярно, излиза, че българите са народ, който не е в състояние да обича и да се привързва към децата си, затова изоставя толкова много от тях. Като българин, като родител и като човек, който познава и го е грижа за системата за закрила на детето в България съм дълбоко огорчен, че един държавен служител си позволява да черни българските родители, а следователно и България, по този начин. Качествата на българите като родители са принизени до степен да се твърди, че те не са като другите родители по света.

Основната причина за големия брой деца в институции е ниската степен на подкрепа от страна на държавата за семействата в нужда – нужда финансова и нужда от услуги, които да им позволят да продължат да отглеждат собствените си деца. За да се промени тази система е нужна политическа воля – всичкият натиск отвън през годините не успя да промени системата така, че по-малко деца да бъдат отглеждани в институции.

Политическата воля се мери не с кресливи декларации, тя си има финансови измерения – попитайте моновците каква част от бюджетните излишъци през последните години е отишла за предоставяне на услуги за деца в техните общности, включително за изграждане на къщички за децата от филма на Блюит. Попитайте ги кога бюджетът ще даде пари за другите, хиляди на брой, деца, които имат нужда от нови къщички и достойно съществуване днес?

Същата теза, че децата в домове са изоставени от безотговорните си родители, с готовност се лансира в бизнеса с международните осиновявания, който е най-печелившият от наличието на институции за деца. По тази тема повече ще научите в блога ми „Могилино – за високата цена на международните осиновявания“.

И накрая за лъжите на Береану, който представи една розова картина на домовете за деца по времето на комунизма и романтично описа как тези домове са били строени далеч от човешките очи заради чистия въздух, на който да се радват децата. Хора като Береану, съдейки по изказването му в предаването на БиБиСи, очевидно вярват, че едниственият проблем с домовете за деца е лошото им финансиране и лошите условия в тях, а не самият факт на масово настаняване на деца в тях. Няма нищо романтично, а и нищо прагматично, във възникването и развитието на домовете за деца в България, както и на техните прототипи в Съветския Съюз в началото на 20 век. Те са един неадекватен и идеологически мотивиран отговор на един реален проблем – убийствен, буквално, глад и бедност. Очевидно става дума за исторически обусловени етапи в развитието на разбирането за социални политики, защото подобни практики са масово наблюдавани в капиталистическа Англия още през 19 век.

Най-болезнената ирония в историческото развитие на домовете за деца в България е, че от институции, създадени за временно отглеждане на деца, страдащи от недохранване, те мутират до местата, които виждаме във филма на Блюит – места, където често децата са подложени на системно недохранване.

И накрая за една отсъстваща гледна точка в предаването Women’s Hour – тази на децата и младите хора, които днес и сега живеят в тези институции, както и на тези, чийто живот е белязан от израстването им в домовете за деца. Едно много показателно отсъствие, не само в това предаване, но и в целия дебат за реформата в системата за грижи за деца в България.